Вековното развитие на българския народ ясно проличава в неговото майсторство. Малко хора знаят повече за традиционния български занаят – звънчарство (или хлопатарство), при който се изработват ковани или отлети от метал звънци, хлопатари, чанове и черковни камбани.
Звънчарството не е официално регламентиран предмет в училище или занаят, който се преподава сред майсторите занаятчии. Това означава, че не се полага изпит, както и не се издават майсторски свидетелства.
За първи път хлопки са изработени през ХХ в. и са наречени „траки“, но поради техния „лош глас“ търсенето им не е голямо. Други видове са „рогатите“ и най-много изработваните „обли“ хлопки.
Смята се, че занаятът възниква благодарение на скотовъдството, развито главно в планинските райони на България. Хлопките се закачат на един или двама водачи от стадото, което помага на животните да не се изгубят. Те са използвани и за сигнализация – когато дрънкат, животните се събират, а настъпи ли тишина, те се разпръскват. Освен това различните тоналности на звънците позволяват на стопаните да разпознават стадата си.
Чановете намират приложение и в облеклата на кукерите, защото българите вярват, че техният звън прогонва злите духове и предизвиква плодородие и благополучие през новата година.
Работилницата на майсторите е голямо помещение. Това се налага заради всички инструменти, които са складирани там – желязна ламарина, оджак с мях, маса за кроене на ламарина, ножици, железни калъпи – „чаши“ за студено изчукване, калъпи за горещо изчукване, наковални и йорсове, чукове и др.
За да достигне крайния си външен вид, хлопката преминава през многобройни, прецизни операции. Може би най-трудната част от изработката е заваряването, защото от това как е извършено то, от устата на хлопката и от дебелината на ламарината се определя гласа на произведението. Заваряването се извършва с комбинация от бронз, боракс, сол и жълта пръст от които се прави каша, хлопката се маже и се нагрява до стопяването на сместа. Финалният щрих е поставянето на езика и разбира се, тестването на „гласа“, който и до днес потапя душата на поколения българи в носталгия по многовековните ни традиции.
